„Дядо попе, бай Маноле”, припяваше си или по- скоро мрънкаше поп Тошко докато се изкачваше по рида между селото и малкия градец. Прави водосвет у Недко и сега, почерпен, хем си мрънкаше за бай Манола, хем си мислеше за хубавата сливова, дето дъх оставя, като отпиеш, хем вървеше по смрачаващия се разровен път. Вятърът блъскаше на пристъпи, все още топъл за настъпващата есен.
„Господи, помилуй, Господи помилуй, Господи помилуй”- смени той музикалната тема, докато пресече една дълбока ровина, издълбана от дъждовете. „Няма път, Господи, в който да си с мен и да не стигна. Добра дружина си ми ти. Вярна. А така, като се носим с приказки, ти- мене, аз- тебе, пътят по- леко се ходи. Хайде сега внимателно, че влизаме в гора, а почти мръкна и нищо не се вижда.”
„С теб, Господи, сме нещо като колеги. Помагаме на душите и се консултираме един друг. Тройна комисия- аз, ти и Исуса. Другари сме, в тоя неравен и пълен, ох, с камъни и дупки живот. Ама и ортаци да го наречеш… аз на тебе, ти на мене. Чудя се, защо му ебило на дяда Якова да се бори с господа, вместо да извади хляб и ракийца от торбата и да си поприказват? Ама тяхното племе може да е по- ядовито. Пък ние вместо да се борим, предпочитаме да другаруваме.
Ех, Недко, Недко, хубава ракия имаш! Виното, Господи, е кръв божия, ама ракийката е дъх божи. Ах, само да я подуша… сини сливи, Господи, сини балкански сливи. Ех…
Господи, с теб мога всичко да споделям. Дето се вика, ако ме чуе сега някой, няма да каже „Луд е”, ами с уважение „Поп Тодор говори с бога”. Защото така са приятелите, питат се, споделят си, имат си доверие.
То, Господи, честно казано от теб такава де, материална помощ не чакам. Тленното без следа отминава, но ей- така, ум, съвет, смелост като се разколебая… Хора и без теб напредват и за теб не мислят, но аз не сменям приятелите си. Общителен съм и ми е хубаво да си бъбря с някого. Защо приятелство само в нужда и грижа? Човек може да търси сродна душа и за празни приказки, времето по- леко да върви. Залисия.
Господи, мислил съм си, то в рая я- стигнем, я- не. Не съм аз съдник, да зная, кое пишеш с черно и кое с червено мастило, ама хубаво е човек да се погрижи за душата си. Да се възрадва и да е на почит… ех, Недко-о…, защото душата е като ездача (Защо ти, поп Тодоре, не си купи един мотор… ама то, в тези ровини…), трябва и конят да е нахранен, ама и ездачът. Да знае как да се грижи за коня, ама и за себе си. Защото, Господи, ако ездачът е гладен, жаден, само за себе си ще мисли, а ако е непросветен и небрежен, ще изхаби добичето и до никъде няма да стигне, камо ли до рая. Добрият стопанин, добре си гледа и кончето. Е, не до лудост, да харчи по него като арабски шейх, но с мярка. За коня и за ездача…, е, за ездача повече.
Господи, като стана дума, за душата, че е ездач, конят ръси фъшкии, а ездачът? Как да изринем това, дето ездачът намърси? Трябва да поговорим за това някой път. Защото не е много добро това, да идват при мен и изсипват душевното си гюбре. Църквата да не е нужник за смърдящи на пот ездачи?
Ама то, кой ли идва толкова в църква? „Блажени плачущите, защото те ще се утешат”- едни бабички и едни объркани хора. Търсят подпиралка от теб и от мен. От мен, повече. Да ти кажа, каквото мога, това правя. Някоя молитва, някой съвет. Никой не ме е учил, ама съветите- на двора. Под купола само по устав. Случвало се е и да ходатайствам, ама все навън. Абе, уважавам те аз теб, и мястото за молитви. Ти си ми упованието и съдника, вън суетите.”
Поп Тошко стъпи накриво и залитна, но се удържа.
„Хвала ти, Господи, че ме подпря. Аз и на бабите казвам „Не Господ е виновен, че се спъваме. Господ не гледа как вървим, гледат очите ни и ни крепят краката ни. Господ гледа накъде вървиш. Паднеш, станеш, изтупаш се- хорски работи. А християните по християнски да постъпват, което е и на бога.
Ще речеш, Господи „Поп Тодор е пияница”. Ама, кое му е греховното? Ако речеш, вместо с вино, с вода да ти служа, ама и ти знаеш, и аз зная, че така не става. Пък и на Недко ракийката… Е, почерпил съм се повечко, ама това стана след като се раздвижи водата на Витезда. Нали ти казвам и кончето трябва да се развесели. Как да не се опечали и душата, като тегли печално тяло? Пък и кой не прекалява, като е на чужда сметка? То е като да си пъдар и да знаеш, че в Недкова нива тази година не е сято, ама има изникнал овес от миналогодишния. Ще се отбиеш с кончето. Пък инак, ти пъдар и аз пъдар, знаеш, съвестно се грижа за справедливостта сред хората. Де с напътствия, де с упрек, ама така, по свойски. Зер, всеки ден се виждаме. Знаят ме от дете. Пък ако не ме знаят, казали са им. Кой таен съвет да им кажа? И аз, и те, от един край, от една земя, с едни грижи! Дето в семинарията съм учил, то ми е в повечето. Заради туй, не прекалявам със съвети. Има хора, ти знаеш, на малкия си пръст ще ме сложат и място ще остане. Аз, утешавам повече. Така, по приятелски. Както ти ме утешаваш.
Имам у дома скътана една докторска рецепта, за цяр, дето много ми помогна. Като я преметна някой път и си мисля, ех, да имаше някой, някоя моя дума от проповед написана, пък да я извади като му е криво и да я прочете. Ама няма. Вятър. Вятър и мъгла. Поне Евангелието да отворят, ама и това- не. Бия камбани в осем, в пет- никой не идва. Кръщенета, венчавки, опела, зрелища, а не поучения искат хората.”
Поп Тошко бе стигнал превала и градчето се виждаше, запалило светлини. Голото било отваряше врати на вятъра, а той от гората носеше боров дъх, от който гърдите сами се отварят. Попът вдъхна широко, порадва се, пък усети, че го гони да излее това, което бе изпил. Попривдигна расото, загърби вятъра… „Ех, теферич, теферич”, после се оправи и тръгна по надолното.
„Пътят, Господи, пътят към тебе е сигурен. Хиляда, не, две хиляди години хора стъпват по него. Познат, изгазен. Така обичам аз. Да ми е познато, а не да дера гащи по трънаците. Ти си ни рекъл, да не слизаме от пътя. Да не пощръкляваме към нещо ново, която я е ново, я- не и после, сбогом праведност. Ти, Господи си едно всевиждащо око. Прощавай, две всевиждащи очи. Ако има по- добър път си щял да го предвидиш и да ни го покажеш… (ей, опустели и ровините), защото само този път, който ти ни сочиш е правият. Него знаем, а познат път- половин път. Да си знаеш завои, ручеи, дерета, ягодите край пътя. За това обичам Господи твоя път. За това по него водя другите. Пастири сме. „Тук, чада мои, трябва да поспрем и уважим съботата”, „Тук трябва да се пременим и почетем Великден”. Да водиш простия народ, Господи е много…”
Тук поп Тошко спря диалога си с бога и се огледа. Тази ровина беше преминал. Нещо не беше наред. Замисли се и се сети, че като е загърбил горе, на билото вятъра, се е обърнал пак към селото и е тръгнал назад. Доядя го. Огледа се пак, тръсна глава, пък седна да се окопити. „То, човек падне от круша, пък седне”. Поседя, поседя, пък се надигна, огледа и пак пое нагоре.
„Неведоми са пътищата Господни и изпитанията божии. Аз, Господи, ти разправям, че следвам пътя ти, а ти ме бухаш назад. Има нещо? Дали ми казваш „Върни с при Недко!” или „Трезвен бе в началото, трезвен ще си и накрая!”?
То, Господи, голи сме дошли, голи и ще си идем, ама защо пих, като трезвен ще си ида? До сега да се бях прибрал и заспал, а аз лъскам пътя, да е по- гладък. Познатият път бил на половина… ама ако не го загърбиш. Ега опустея. В срам ме хвърли, Господи. Като наакано дете се чувствам. Що бяха приказки, а накрая- у дерето. Хай, да му се не види.”
Попът забърза и както се случва при ходене с дружина, се умълча за някое време. Яд го беше и малко се разсърди на спътника си.
„Господи, Господи, предоверих се аз на тебе. Зная си, че който общува с хора, трябва да е предпазлив. Да е възпитано вежлив и да спестява нещата, които дращят. Да не засегне, да не обиди, да запази добрите отношения. Зная го, ама- на! Сигурно си се докачил и това е изпитание за да смири гордостта ми. Колеги сме били, ортаци! Съгреших ти, Господи. Ама ти знаеш, че и попът е човек. Колко попове има, а колко измежду тях са светците? Грешни сме ние, ако и отци. Ама, хубаво ми е, Господи, като си помисля, че с тебе сме по- така. Че ти подкрепяш всички, ама по- напред служителите си. Пък аз ти служа. Бия камбаните сам. Моля се за човешките грехове и за бъдещето на България. Не търся повече блага и не се оплаквам от немотия. Малко самочувствие ми е нужно, Господи, не е горделивост. Нали служителите ти трябва да са с авторитет и самочувствие, а не за смях.
Ама ще речеш, гледай си селяните пастири, а не този, в чието стадо си. Гледам ги, Господи, уча се от тях. Нашите са добри душици. Обичат стадата си като деца. Като се заягни овчица, цялото семейство я жали, а жените треперят като за първескиня. Като излязат със стадото, със свирка им свирят и пеят, да ги зарадват. И аз, Господи. От вълци и айдуци ги пазят. И аз така. Ей, навъдиха се едни, дето искат стадото ти да отнемат. Кой ни ги праща, Господи, ти ли? Тук, в Балкана, с вълци знаем да се оправяме и не се плашим. Ама като не си затрил Каина, много има от семето му. Уж белязани, ама се мушат нещо да отмъкнат. Нашите овчари, да са живи и здрави, сговарят се, държат се. Има какво да се учи от тях. Хора с характер. Само дето малко понамирисват. А светските пастири на парфюм миришат, ама от тях малко има да се научи. Хитрост и тънки сметки. Те не са за поука на пастир, а на прекупвач на овце, да спечели от това, че ги кара на кланица.
Уча се Господи, от теб на божеското, от човеците на човещина. Колкото ум имам, толкова.”
Поп Поп Тошко стигна до билото и заслиза към градчето. Хич не се и поспря горе, да вдиша дъха на гората.
„Криво, криво, та неприятно. Ама не е трагедия. Кога пак ще ми се отвори случай да си поговоря с бога? На път се случва да се заплеснеш в приказки и да изтървеш отклонението. А аз, какво съм изтървал? Час. И с него, и без него. Ех, Господи, дано нещо не съм се посрамил пред теб. Пред хората, ще си мълчим.
И пак ще си поприказваме. Сега- случило се, заплеснал съм се, ама аз тебе те уважавам и все ми е било добре да си бъбря с тебе. Добър човек си. Защо ли от онова племе се борят с теб?”
Поп Тошко бързаше, спъваше се тук- таме, но градчето се виждаше и пътят заравни. Познати улици, познати къщи, свойско някак си, дружелюбно.
Отпосле някой разправяше, че среднощ поп Тошко се прибирал, а някакъв, не нашенец, го водил и подкрепял под мишницата, че се и усмихвал, като да са от една компания.
